Понякога човек се загубва в несвои дълбини и пропасти.

Крачиш с любов в руините и вътрешно знаеш, че несвоите руини всъщност са твои. В тях ти се движиш ту с отчаяние, ту със светлина, топлина и любов.

Защото вярваш, че топлината ще внесе хармония в замръзналите руини, ще доразруши ненужното, ще стопли развалините на любовта…

Светлината ще освети не само твоя, но и пътя на другите. Любовта ще скрепи разрушеното, което има нужда да се възобнови и ще трансформира това, което се нуждае едновременно от разруха и съграждане.

Пътуваш в глъбини, бездна и тъма, но потопен в мекотата на нежността и приемането.

И странно тъмнината ти дава кураж да крачиш смело. Тази тъмнина е лечебна, защото преобразува страха ти в сърцата, смела любов, обвита в мантията на тихата, сърдечна молитва.

Молитвата стопля студа, успокоява шума на ума и го превръща в благодарност.

Благодарност намерила убежище в любовта, която показва различни лица, но си остава разпознаваема само и единствено като любов.

Чиста любов, която не отблъсква нито гнева, нито съмнението.

Гневът е двигател по този път, а благодарността изгаря съмнението в меката и нежна сила на любовта, която е бяла. Тя съдържа всички цветове в себе си и нежно ги събира в едно.

Така както молитвата вплита в себе си порива на гнева, водещ към смирение и чистота, която почита нечистотата знаейки, че тя съществува заради нея – за да я пречисти.

Така както твоята душа броди в бездната, за да се издигне към висините.

И знаеш, че само така тя поддържа своята цялостност.
Ако остане само във висините и лети, ще пропадне. А когато се лута между висините и глъбините, тя се учи на смирена борба, която почита дълбините като средство за усвояване на тиха сила и кураж.

И лети във висините, за да възхвалява всеобхватността на любовта, която е най-концентрирана в тъмните ъгли на пропастта.

А в нея можеш да се задържиш само с вярата в любовта. И дори да не се задържиш там, не е никак страшно.

Страшно е да се страхуваш от любовта, преоблечена като страх. Тя се появява в този облик, за да опознаеш нейната многоликост.
И дори пропаднал в бездната знаеш, че от любовта не можеш да избягаш. На любовта можеш само или да се отдадеш (по своя воля и смирено) или да се предадеш. Но така или иначе печели любовта.

И в твоята преда(де)ност просто разбираш, че и да не желаеш, ти коленичиш пред могъществото на Любовта.

В тъмата коленичиш пред Бога дълбоко в душата си. В светлината прославяш Бога в полета си.

И няма кътче от земята и от душата ти, в което да не живее Бог и любовта.
Бездната те учи на това.

И преживяваш благодарността: “Боже, благодаря за бездната, защото без нея любовта би бледняла и не би опознала всемъгъществото си!”

Бирсел Сабриева
Специализант в “Школата по Естествена психотерапия”