Защо не приветстваш загубите и паденията си?

Те са част от теб и ти се случват, за да изпълниш душата си със сила. Когато външните несгоди те обезсилват, те са отправна точка към вътрешните ти ресурси. Те ти оставят време и място да проучваш неизследваните ти вътрешни богатства.
Кога би потърсил убежище в себе си? Когато светът ти отказва да те дари с това, което искаш. И ти го отказва за да промениш посоката на странстване. От външните гори, чукари, извори ,планини и равнини към вътрешните такива.

Ако притежаваш външни неща, ти си обречен на постоянна несигурност. Всичко външно може да ти бъде отнето, но това, което е част от душата ти, то е обречено на вечност. И ако за тази вечност, трябва да построиш убежище, ще го построиш в недоимък и излишък, но не и в изобилие. Външното изобилие е алчно, то лампти за повече. А всъщност изобилието вече е в теб, в твоята душа. То е закърмено от твоята пустиня. Ти просто не си разпознал пустинята, за да вкусиш от изобилието.

Търси загубите, защото те водят към скитане в пустиня, за да срещнеш изобилие от водата на живота. И скитайки във вътрешната пустиня, ти проправяш път към твоето вътрешно убежище. И в него ветровете са твоята насочваща сила, която ражда издръжливостта. А водата напоява напуканите слоеве от душата ти заради разочарованията от външните несгоди.
Но тези несгоди съществуват за да крачиш върху почвата на душата си, а не върху нестабилните и ронещи се почви на външния, суетен свят.

Твоите провали те насочват към душевните ти упори. Те тласкат към вътрешните ти съкровища. И няма да познаеш и преживееш процеса на построяване на собственото си убежище ако все още разчиташ на външните обстоятелства да съградят такова. Твоята задача е сам с подтика на външните загуби да потърсиш и намериш себе си. И да се съхраняваш в построеното убежище, за себе си. А то е мост към безкрая ти. Твоите загуби, провали и разочарования са магистрала към вечността.