И преди да се срещнем в реалността,
извървяваме път един към друг първо в душите и неблизостта.
И този път е стръмен и нелек, но проправяме си някак път с топлината, която облича ни в скромен елек, с който преборваме и студ и мрак , и тъга и безнадеждност.
И щом този път е толкова красив в душите , това ни окрилява, а и от от собствената ни безутешност ни спасява. .
Тези криле помагат да стигнем един до друг независимо дали е трудно или пусто. И всичко привидно безвкусно става неземно вкусно.
И в цялата несигурност на този път ,преди още да се намерим,
обагрени от цветовете на другия детински се чумерим.
И се учудваме аз ли съм това, или във всичко това Бог сочи с пръст.
И пътят става интересен ,започваме да го вървим с песен.
Така изглежда и самият път лесен, а поривът лековит.
Ликуваме от болка, отваряща пътя към любовта, водеща към разобличаване на скрития бандит.
Този, който вярва, че от него за да не се краде, трябва той пръв да открадне.
Защото го ръководи страха да не пропадне.
И затова искаме една част от нас милиарди пъти да избяга и да изчезне.
Но разбираме, че това възелът на забравата ще затегне.
И осъзнаваме ,че желанието за бягство
само любовта подсилва ,а всъщност самата надежда за бягство със смърт ужилва.
И гледаме, пътят все продължава. И на моменти мислим ,че това агонията ни удължава.
А пътят става все по- красив и цветен, защото знаем ,че този път, който следваме е заветен.
И някак потайно всеки от нас знае, че ако се предаде, нишките на смъртта в себе си ще изпреде.
Защото животът без любов не е живот. Всеки предал се пред вечния зов обречен е на бавната смърт – нелюбов.
И колкото несигурността да ни сковава, отпускаме се в прегръдката на топлината ,която едновременно ни окрилява и заземява.
Дава криле да полетят душите ни в танц вечен, и за да се заземим в устремен неизречен.
Истината ни осенява-че дори да вярваме, че бягството е изход обозрим, то стремежът към любов не можем да унищожим.
И човек поддал се на бягство от любовта се превръща в нечовечен.
И осъзнава, че дори да е твърде раним, а бягството изход обозрим, продължава да крачи по пътя вечен , обгърнат от вярата, че макар и труден този път те прави несломим.
И в душата ти пониква цвете бяло, което ухае на тъга и смирение.
Така някак осъзнаваш, че само ако си на пътя на любовта ще гориш ,но с благоговение.
И отново се спуска мрак в душата, но ти чуваш онова откровение, което те води от оазис на мъчение в поляната на опрощение.
И на тази поляна всяко насекомо и птичка ти шепне, че на бягството от любовта, отвръща отмъщение и то е отчуждение.
Отчуждение от живота и любовта, които кроиш да сломиш подведен от мрака на страха и нощта.
И пътят ни все продължава, защото ако предадем любовта си, все още не знаем как на себе си се прощава.
И привидно любовта да не обещава, тя всичко неистинско от живот лишава.
И слушайки истината на сърцата, опознали на любовта чудесата, следваме неуморно уморени този път към любовта, знаейки, че тя облагородява пустошта.
И ставаме някак по детски истински, невинни и чисти, защото пътят ни прави още по- близки.