Тревожността и тревожните разстройства символично са несподелена любов между личността и живота му. Човекът е жив и живее,животът споделя себе си с него,но самият той не се впуска в живота. Преграда между него и живота са мислите,които потискат и заглушават спонтанността , свежестта на връзката със себе си и живота.

Мислите,които са обагрени с негативни нюанси всъщност пренасочват жизнената енергия от естественото живеене към мисленето за неприятните и ужасни неща,които могат да се случат. Ключовото не е това,че подобни мисли заемат мястото на истинското живеене,а позволението на личността ,те да бъдат със статут на реалност. Вярата в живота и неговият поток е много по- слаба,отколкото вярата в мислите вещаещи неприятности и нещастия. Допускането на неприятностите се подсилва от увереността,че човек няма да ги преодолее,че ще бъде смазан под тежестта им. И самата убеденост в това поражда желание за оборване на тези мрачни мисли и страхове. Но поради това,че жизнената енергия се е закачила за тези тревожни мисли вместо за самия живот ,резултатът е едно преливане на есенцията на живота към мисли и опасения,които всъщност саботират и ограбват живота, а не се противопоставят на тези мисли.

И колкото повече това отклоняване на потока на живота се утвърждава и задълбочава,толкова по- трудно и непосилно става мисленето за живота,хората,света и другите като естествена част от самия живот да не води към блокиране на жизнената енергия.

Светът и животът придобиват украсата на мъчение, в което личността е безсилна ,безпомощна и обречена.

Тези вярвания се поддържат от фокусът върху мислите и тревожността.

Те са станали толкова убедителни в истинността си,че човек е склонен да изпита още по- интензивна тревога след момент от пауза, в която не е долавял отчетливо тревожни мисли.

Незабелязано личността е позволила тези мисли да заемат мястото на истинското автентично живеене. То е било изместено от мислене и треперене от тревога пред живота,който се схематизира със шаблони от неприятни,тревожни мисли и случки. С това всъщност се ограбва многоликостта, непредвидимостта и богатството на самия живот. Неувереността на тревожния човек, че може да се впише в живота именно с неговата многопластовост е създал повторяеми шаблони,които са с претенцията да управляват потока на живота. И тъй като това е невъзможно, човек се бори с нещо много по- голямо от себе си . Симптомите,които съпътстват тревожните разстройства е нужно да се тълкуват като дисонанс между призванието на човек ( да разгръща себе си в потока на живота) и реалната му житейска ситуация. Ако личността погледне на състоянието си като подтик за развитие и промяна ,тогава той е в състояние отново да се влее в потока на живота. Ако обаче той вижда в състоянието си нещо,което му е причинено и той е жертва,тогава състоянието продължава толкова дълго колкото е необходимо човек да приеме и признае идеята за взаимодействие с живота,в който неговите мисли и действия са в диалог с живеенето. И личността отмества фокуса на вниманието си не върху индикаторите на живота- телесни усещания, жизненост, активност в живота , а отдава предпочитание на мислите за неблагополучия и опасности пред самото взаимодействие с всичко живо.

Така живата връзка с живота се изкривява и опосредства от мислите,които се фаворизират като показател за качеството на живот. Самите те не са такъв, но овластяването на мислите с тази свръхсила резултира в потисната жизнена сила и накърнено доверие в живота. А всъщност това разклащане на доверието е израз и отражение на собствената неувереност, че самият той може да участва пълнокръвно в живота, да плува по течението му без да бъде пометен от него. Възстановяването на жизнеността и качествената връзка с живота може да се случи когато постъпателно и целенасочено тревожещият се човек се отдалечи от мислите си и се фокусира върху фактори разкриващи динамизма на живота- телесните процеси като дишане, емоциите отразени чрез тялото, движението на водата, разходки сред природата. Природата и наблюдението й е средство за завръщане в потока на живота чрез напускане на коловозите на ума и мисленето за живота вместо живеенето му. Тъй като животът се е заместил от мисленето, много съществено е съзнателно въвеждане на паузи в мисленето чрез заместването им с естествена действеност чрез която постепенно се възстановява пълнокръвната връзка с живота ,чиито подстъпи са били задръстени от мисли – заместител на истинското живеене.